14. МОЛБА КЪМ УЧИТЕЛЯ

Една вечер след заминаването на Учителя отвъд, сестра Наталия Му се помолила много настоятелно: „Учителю, моля Ти се, повдигни два пръста крайчеца на завесата от другия свят, да видя какво има там." Още същата вечер Учителят й дава на сън следната картина: сестра Наталия застава на една линия, зад която всичко е постлано с черен сатен. А пред тази линия се е ширнала огромна красива зелена поляна с много красиви цветя. Топъл, слънчев ден, Учителят седнал сред тази красива поляна и всички братя и сестри, които вече са си заминали, са насядали около Него, весели и радостни. Наталия усеща, че е на границата на този и онзи свят, защото Буча Бехар, седнала до Учителя, като я видяла, извикала жизнерадостно: „Наталия, Наталия, Наталия" и с ръка я викала да отиде при тях, Обаче Наталия се обърнала назад, погледнала черния сатен, т.е. земята, на която се намира и се събудила. Като се събудила, си казала на ума: „Учителю, защо не ми даде някоя друга картина, защото е много красиво това, което видях." В този момент чула един глас, който й казал: „Ти нали искаше само два пръста от крайчеца на завесата да ти се открие?"

Един ден, пак след заминаването на Учителя, Наталия била много обезкуражена и обезсърчена от съдбата си. Започнала да плаче като дете и да нарежда: „Учителю, ти не ме обичаш, Ти не ме обичаш, щом не идваш в съня ми." Вечерта Учителят идва на сън при нея, но само до кръста й се явява и й казва: „Колко много пъти идвам при тебе, но ти не ме допускаш при себе си. Спуснала си огромна, черна бариера от обезсърдчението и обезкуражението си и аз не мога да ти се явя. Но сега дойдох, защото казваш, че не те обичам"